09 юни 2015

Един разединен народ…

Още една приятна статия на Мартин Меранзов за "българина" в българина


Омраза, завист или просто балканска простотия? Този въпрос си го задавам от край време при всяко българско участие, независимо дали говорим за отборен или индивидуален спорт, а даже може да минем и отвъд границата на спорта.

България е една малка държава, която няма как да се сравнява по бюджет, население, икономика, приходи и какво ли още не с почти всички държави от Европейския съюз, а и не само. За сметка на това страната ни не спира да ражда спортни таланти, а и не само. Поради естеството на тази статия ще се придържам само към спортните ни дарования.

Сигурен съм ,че не съм единствения човек, който се чуди защо след всяка загуба на някой от родните ни таланти или отбори народа започва масово да плюе и да твърди, че това е нещо напълно очаквано и че не ставаме за нищо. Защо когато даден наш спортист/отбор  (например Григор Димитров, Димитър Бербатов, Кубрат Пулев, националите ни по волейбол) имат слаб момент и изиграят някой-друг слаб мач веднага им се нахвърляме като хиени?

Когато печелят им се радваме, а част от народа си мълчи и се крие, докато дойде следващото слабо представяне, когато дадените ‘специалисти’ излизат от хралупите си и започват да обясняват как видиш ли са били прави и нашите спортисти не ставали за нищо и че било типично българска черта да си мислим, че винаги сме по-големи и по-талантливи от колкото реално сме. А дали е така действително? Всеки може сам за себе си да прецени.

Чудя се дали част от тези ‘специалисти’ са се замисляли как се изграждат тези наши таланти, при какви условия тренират, дали изобщо има къде да тренират, как се финансира началото на спортната им кариера преди да се появят спонсорите, колко енергия, желание, под и сълзи се влага, за да достигнеш нивото, което винаги си мечтал да бъдеш и да можеш спокойно да се определиш като част от елита.
        
        Замисляли ли сте се през какво минават тези хора само, за да достигнат мечтаните висини в кариерата си и да развяват родния флаг из целия свят. Всички знаем, че има един път, един по-лесен път по който всеки роден талант може да поеме – да, става въпрос за отиването в друга държава и състезаването под нейния флаг за повече пари, при по-добри условия, при по-голямо внимание от държавата и хората отговарящи за спорта и развитието на младите таланти.

Винаги ще има такива хора, които ще изберат този път и честно казано не ги виня, но защо не ценим тези, които остават, тези които имат наистина голямо бъдеще пред себе си и единствено можем да им покажем малко подкрепа, малко спокойствие да им дадем и от време на време да възкликваме с едно ‘Българи юнаци’ пред екраните или на стадиона/залата/корта.

Защо когато даден наш спортист постигне успех не го поздравим за това, а се опитваме да търсим под вола теле? Защо трябва винаги да гледаме от отрицателната страна на живота? Защо винаги се опитване да вадим кирливите ризи вместо да се насладим на момента и да се гордеем с тези наши спортисти и заради това, че представят родината ни в една хубава светлина по света?

Думите си мога да подкрепя с факти и точни моменти – защо когато Митко Бербатов стана голмайстор на Висшата лига не се зарадвахме, че имаме наш спортист на върха в едно от най-големите, за някои даже най-голямото и успорвано първенство на континента. Защо опитахме да омаловажим това му постижение с изказвания, че е вкарвал по 3,4 гола на слаби съперници, имал бил голове от дузпи, много чести вкарвал на празна врата. Какво значение има дали вкарваш на празна врата или преодоляваш вратар и трима защитници? Да, едното изпълнение ще е по-красиво, но и в двата случая все е гол. Няма да получиш допълнителни точки за това, че си минал цялата защита на противника. Какво значение има дали ще вкараш на Уигъл или Челси? Все е гол и все носи три точки на отбора ти. Да не би всички голове на Меси, Роналдо, Агуеро, Тевес да са срещу силни отбори и все да са от възможно най-трудните позиции, където им се налага да минават по няколко съперници? И те вкарват на празна врата, и те вкарват на Гранада, Сасуоло и Хъл Сити.

Защо когато Григор Димитров спечели даден турнир не го поздравим за това, а започваме да говорим как нямало голяма конкуренция в турнира, големите играчи не били там, а ако е имало някой от тях то той не е бил в добра форма и не се е напъвал много срещу нашето момче. Това си е техен проблем. Играеш в турнира, стигаш финала и го печелиш. Нали това е целта на спорта? Защо тогава търсим отново под вола теле? Защо не можем истински да се зарадваме на успехите на нашите спортисти? Мъри излиза и победаждава Димитров и започваме твърденията, че нашия не става за нищо и това му се показвало всеки път срещу големите, но когато нашия успее да победи Мъри (просто го давам като пример) то тогава видиш ли шотландеца не е бил във форма, не е бил напълно концентриран за мача, не се е раздавал на 100% и нашия заради това е спечелил. Мога да продължавам с подобни пример за други наши спортисти, но мисля, че разбрахте идеята ми.


Трябва да се научим да ценим талантите си, да се радваме, че въпреки многото трудности, много неуредици в спорта ни, а и не само тези хора остават и продължават да се борят като българи! Не избират по-лесния път, който започва от Терминал 2 на летище София, напротив – избират трудния и неотъпкан път, който е изпълнен с хиляди трудности. Подкрепяйте българското, вярвайте в себе си и в младите ни таланти и ценете хората, които остават верни на трибагреника и се чувстват горди с това, че са българи и искат да развяват родното знаме навсякъде по света, където ходят да се състезават. 

Мартин Меранзов

Къде и кога: стадион „Метрикън“ на 06 юни от 09:30 пряко по Евроспорт 2

Харесва ти статията? Абонирай се за блога ми с email:



Харесай страницата ми във Facebook: ТУК


Следвай ме в Twitter: ТУК